Everything Is Included In The Price
Anton Terziev`s stories end where they could start. Their subject develops thoughtfully unemotional and yet they are not deeply thoughtful, because of their magnificent observation as seen through a magnifying glass. The reality is Bulgarian, sometimes moody as in the "Minister of the veterans", where you can easily say that in a couple of pages, the entire Bulgarian story, from the beginning of the communism until now, is told.
Life in these stories is always told with unconventional apocalyptic insensitivity, which couldn`t be considered as something negative, on the contrary, it is a plus. A plus that you follow in life, with all the details and piled situations, circumstances and stuff, that you can`t escape from the last story "The pocket one". There any can imagine that the world is PERSONALLY ending for him and in the manner of speaking all of the Terziev stories lead to "there". To a preretirement end, stupid dead, occurred in a stupid place, a final, which everyone is expecting, on or not the 12th of December 2012.
Not taking the date in consideration, this collection is apocalyptic in any way with its precision in the description of the life of every city man in his city town in the city universe. Beginning and ending. Without any unnecessary commotion but always tagged along with the reality of the hopeless consumption of life, stuff and time given to every single human on the Planet earth. A literature for the people, who are trying to understand what illness do they have, benign physically healthy.
Milena Fuchedjieva
Some good stories from the lower social levels, written in the style of a luxurious lifestyle magazine.
Anton Terziev is interested in "the very curious, original and unexpected way of nothing happening".
Like in his favorite Indi movie, he is always trying to see the interesting part of the boredom. Just as a sad, twisted string from which tears of joy will burst.
Terziev is getting so good in describing that you can just forget the omnipresent thoughtlessness of the day.
Borislav Banev
Всичко е включено в цената, разкази, 2012
Разказите на Антон Терзиев свършват там където биха могли да започнат. Историите им се развиват медитативно не-емоционално, но не са медитативни, защото са изключително наблюдателни, пълни с детайли и описания в които всичко изглежда като под увеличително стъкло. Действителността е българска, понякога подтискащо такава като в „Министърът на ветераните“ където може спокойно да се каже, че в няколко страници е разказана цялата българска история от идването на комунизма до сега.
Животът в тези разкази винаги е разказан с необичайно апокалиптично безчувствие, което обаче не е минус, а плюс, защото този живот е пълен с толкова много детайли и наслагвания на случки, обстоятелства и предмети, че няма как да не доведе до последния разказ „Джобният“. Там всеки може да си представи, че светът наистина свършва ЛИЧНО за него и в този смисъл всички истории разказани от Терзиев водят до „там“. До един предизвестен край, нелепа смърт случила се на нелепо място, финал, който очаква всички независимо дали датата ще е 12.12.2012.
Абсолютно независимо от тази дата този сборник е апокалиптичен с прецизното си описание на живота на всеки градски човек във всеки градски град в градската вселена. Начало и край. Без особено вълнение, но винаги придружени с детайлите на безнадеждната консумация на живот, вещи и време подарени неизвестно защо на всеки човек на Земята. Литература за тези, които се опитват да формулират от какво боледуват бидейки физически напълно здрави.
Милена Фучеджиева
Добри градски приказки от ниските социални етажи, написани с похвата на луксозните списания за стил на живот. Антон Терзиев се интересува от „това по колко интересни, оригинални и необикновени начини с никой нищо не се случва”.
Както в любимото му инди кино, като вечния му порив да направи скуката интересна, като усукан тъжен акорд, от който ще прокапят радостни сълзи.
Терзиев става толкова добър в писането, че като нищо ще забравиш вселенското безсмислие тези дни.
Борислав Банев
© Антон Терзиев, автор, 2012
© Виктор Самуилов, редактор, 2012
© Галя Йотова, оформление и фотографии, 2012
© Издателство Жанет 45, 2012 ISBN 978-954-491-840-8
Something Happened - 1:00 min DVD, Director Kevork Aslanyan, 2012
„Няма нищо по изтънчено от това да се самоубиваш с прости удоволствия пред гладния поглед на Третия свят"
Together in Sahara - 1:00 min DVD, Director Kevork Aslanyan, 2012
"В хороскопа на Човека Бог изрично е написал, че иска да сме финансово ликвидни, така че кой съм аз, че да се дърпам?"
Do Not Try - 1:0 min DVD, Director Kevork Aslanyan, 2012
„Най-трудното нещо на този свят е да се въздържиш от коментар"*
Фотографии/ оформление: Галя Йотова
Всичко е включено в цената, сборник с разкази, изд. Жанет 45, 2012
Не опитвай
Някои стават толкова богати, че губят всякакво уважение към човечеството. Точно толкова богата искам да бъда.
Рита Руднър
Цяла вечер кошмари и киселини. Обичайното предателство на тялото и подсъзнанието преди среща със следващия ми работодател. В седем се будя половин час преди рингтона наGorillaz. Не съм го сменял от 2008-ма. Пресягам се към моторолата и изключвам алармата. Коремът на жена ми равномерно повдига чаршафа. В шести месец е. Напускам топлото легло с неохота. По навик внимавам да не ударя колената в топките на матрака, въпреки че ги разкарах с ножовка преди година. В огледалото на банята виждам само затруднение и мъка. Давид vs. Голиат. Ден XXX. Урината на Давид е със здравословен цвят, а зъбният му профил едва на трийсет и три. Пускам компа. Сварявам кафе и зачитам известен новинарски сайт. Опитът на Бритиш Петролиъм да затапи нефтения разлив в Мексиканския залив търпи провал. Слаб трус в Пазарджишко. Линдзи Лоън шофира пияна. Кликам. Папарашка снимка на разпиляно русо и зачервени от плач очи, върху кукленски розова основа. Вкарвам курсор между полуотворените устни. Кликам отново. Прочитам внимателно статията и отварям един по един всички линкове, препращащи към други новини за Линдзи Лоън. Бъркам си захарта в кафето и не свалям поглед от монитора. Вниквам във всеки детайл от таблоидния живот на Линдзи Лоън. Наливам си повторно кафе и препрочитам повторно някои пасажи, за да съм сигурен, че не съм пропуснал нищо от клюките за Линдзи Лоън. Докато стигна дъното на чашата, вече знам за Линдзи Лоън толкова, колкото не знам за собствената си майка.
Сладкарският цех е подземие в Дианабад. Най-големите в бранша. Преди да извадя байка в пролетарската септемврийска утрин, отварям бегемапс. На място разбирам, че въведената номерация на блоковете не е актуална. След час лутане натискам звънец. Преди фасът ми да е стигнал земята, мургав тип в бели дрехи разтваря широко вратата и вдига въпросително тлъста брадичка. Зад него напират вълма от пара.
- Идвам по обявата, в джобс.
Мургавият плъзга поглед по слепоочията ми. Кима незабележимо. След вълмата от пара се озовавам в задушното предверие на оборудвана с различен калибър машини зала. Удря ме букет от сладки миризми. Няколко жени с прибрани зад найлон коси прекъсват за секунда рутинните си операции. Виждам бялото на очите им. Мургавият кима, този път към стълбище. Етаж по-надолу се оказвам сред няколко свързани с тесен прав коридор помещения. Без врати и с нисък таван.
-Работил ли си т’ва преди? – въпросът в гърба идва от метаболично обременена ниска жена. Кацнала е върху висок стол. Обутите й в шарени хавлиени чорапи и розови джапанки стъпала вяло се мандахерцат. Върховете им стигат на педя от земята.
- Не, но завърших керамика. Имам магистърска степен.
Последното, разбира се, не казвам на глас.
Късогледите й очи кротко ме фиксират. Пухкавите й пръстчета попипват ръба на проскърцваща метална шайба. Върху шайбата лежи многоетажна торта с многоцветна фигурална композиция, все копия на детски анимационни герои. Приличат на пластмасови. Но не са.
- Преобличай се.
Оглеждам се. Оглеждам се повторно. Бузите-петровки на Пухкавата се разтеглят със сантиметър. Дава ми да разбера, че трябва да го направя пред нея. Вадя телефона си от десния джоб –няма обхват. Слагам го до десетина други телефони, пръснати на постлан с фазер кашон. Върху масичката-съблекалня има десетлитрова минерална вода, чашки, отворени дамски чанти, раници. Свалям дънките и металната шайба спира да скърца. Бързо обувам донесените за целта шорти, преди Пухкавата да ги е прогорила с диоптрите си. Карираната риза сменям с износена хикс-ел тениска, с мутрата на Буковски.
- ‘Земи тиа каталози и иди при м’мичетата. Те ш’ти кажат к’во да праиш. – Пухкавата разтриса козунака около десния си лакът в посока десния ръкав на коридора. Оттам идва микс от машинно боботене, чалга и надвикващи чалгата и машинното боботене женски пискливи гласове. Минавам през междинно помещение с наредени на рафтове метални кутии. Отворени и пълни до ръба с уханна смес. Помещението на м’мичетата е бункер три на три. Вътре има мивка, шублер, четки, шпакли, бурканчета с брокат, шприцове, аеробръши, компресори. Над плотовете – безврати шкафове, от които се подават краищата на прозрачни и различни по големина пликчета. Всичките със шарено съдържание и различна плътност. Вентилатор, климатик, абсорбатор и кислород няма. Барабанните машини бият сметана. Готовата смес се складира в баки от латекс. Когато заемам касата на липсващата врата, момичетата млъкват и оставят глуповатата ми усмивка да се разходи по фейсовете им. Четирите жени, с изключение на една, са на около двайсе и пет. Слаби, жилави, боси, в гумени сандали на едри дупки. Гърдите им белеят отстрани на вързани с фльонги полупрозрачни безцветни пончо-престилки. Косите им са хванати с ластик. На монтирана под тавана закачалка висят розов и лилав сутиен. С чашки, с бели дантели и златист дамски часовник. Посреща ме най-малката от четирите. По ръцете и гръбначния й стълб има по детски дълги косми, тънки, меки и прозрачни. Устните й са с очертана калинка. Миглите около очите са едро нарисувани, като на KISS. Другите две са използвали червилото по същия начин.
-К’во пишеше? Че търсят с художествено образование ли?
Трийсет и шест-седемгодишни златни дълги къдрици, захабено лице и възлести китки. Казва го и избухва в смях. Наподобява бойния крясък на индианското племе апачи. Останалите го подемат.
- Ъхъ – отговарям аз, когато истерията отшумява. – К’во да правя с тези – размятам набъбналите каталози. Златните къдрици взема един хвърчащ лист и започва да шари с пръст. Поръчките за деня. Повечето са отметнати със зелен маркер.
- Като за начало почваш с 312.
312 в каталога са три русалки с дебели опашки и гъзове, боднати с клечка за зъби на самотен остров. От кръста нагоре са Барби кукли. Две кила и осемстотин грама. 16 порции.
- Ела да ‘земеш заготовката.
Златните къдрици ме хваща и завърта с истеричен смях към една от стените на женския затвор. Различавам метална врата с колело вместо брава. Хваща го. Завърта го два оборота вдясно и го дръпва. Устройство над главите ни показва 8 градуса. Облицовано със стелажи, хладилното помещение е пълно с напомпани блатове. Размерите им са на кутии за обувки. 30-и - 48-и номер. Златните къдрици им защипва листче с инфо за клиента. Сочи един на долните рафтове. Клякам и внимателно го издърпвам. Изправяйки се, се отърквам в нещо меко. Горе ме подпира горещ цигарен дъх. Златните къдрици разтваря уста, навлажнява ръбчета с език, навежда се към тортата в ръцете ми и го прокарва по горния слой на заготовката, без да ме изпуска от поглед. Приятелките зад гърба й надават крясъка. Златните къдрици се изправя и ми навира сметановия си език. Дърпам се. Тя обира с ръка сметаната от езика си и я размазва върху устата ми. Отказъл съм се да се противя. Двамата излизаме от хладилника в шпалир от кикот. Поглеждам ги с “може ли да си направя клизма преди да ме ебете с пропелерните перки” и се завъртам в посоката, от която съм дошъл.
Срещу кашона с минералната вода и телефоните откривам врата на баня, в банята- друга врата, на тоалетна. Мия се внимателно в банята, гледам се в огледалото и решавам, че преди да се омета, все пак ще се изпикая. Чукам на вратата на тоалетната и натискам. Докато бравата е още в ръката ми, ме стряска заповедното “Влез” – Пухкавата. Излизам заднишком и бързо намъквам дрехите в раницата си. Откъм момичетата иде обичайния музикален фон, обвит в целофан от възбудени вибрации. Готов съм да направя първата крачка по стълбището нагоре, когато телефонът ми се изплъзва от ръцете. Моторолата рикошира в тубата с минерална вода и пада в тенекиен цилиндър с невтвърдило се още желе. Потъва безшумно. От раз. Чувам вода от пуснато казанче. Колебая се не повече от една наносекунда. Сякаш дебнал през цялото време, горе Мургавият се пресяга и закача задния джоб на раницата ми. Инерцията ми и неговите гумени сандали го подхлъзват и той е принуден да ме пусне, за да възстанови баланса си. Достатъчно, за да се изстрелям на паркинга пред цеха. Там тъкмо пристига лимузина. Разпознавам го от снимката в нета. Висок, розовобузест шопар, с тридневна брада и тлъсти бедра, впити в дънки кавали. Изпъчил тумбак, слиза от тунингован мерцедес. Малолетната му гърла с 28-инчова прическа го чака да й отвори вратата. В момента, в който вдигам показалец, за да привлека вниманието му разбирам, че нищо смислено няма да излезе от това и продължавам разконцетрования си ход в чупките на панелака.
Осем без десет. Около Операта жужат тумби, обилно парфюмирани с Obsession. След десет минути започва “За любовта” – френски модерен танцов спектакъл. Повечето изкуствоведки и куратори тук са с билети, осигурени от медиите, за които работят. Моите ми ги даде Бояна Гяурова от списание Едно. Срещата с жена ми е пред статуята на Александър Стамболийски. Ноздрите ми са карамелизирани. Духам нишесте в салфетката.
- Нямаше обхват. А после го забравих в работните дрехи. Сори – затапвам Катя, отворила отдалеч скандал.
- А, как беше?
- Колективът ме ‘ареса.
- Супер. Значи?
- ...значи, ще назначат друг.
- Как така?
- Знаеш, бейби. Връзки.
- Еее...
Целувам я и я подканям да влизаме. Спектакълът е красив и скучен.
