Love Me

Love Me - sculpture, fireclay, red glaze, 2003, Anton Terziev.  Photo: © the artist. Courtesy of the artist (Original and bar destroyed)

Photo: © the artist

Photo: © the artist

Photo: © the artist


installation view: National Palace of Culture's area, Sofia, 2005 Photo: © the artist

Работата остава на место след участие в IX Салон на изкуствата Човекът и неговите символи 10-20 юни 2004, НДК, с куратор Яна Костова
Към днешна дата (09.2022) е в окаяно състояние

cirka 2018... foto:internet

Тази ми работа бе обект и на разказа ми "Обичай ме", включен в книгата "Живот на половини", изд Жанет 45, 2016
Ето и разказа:

 

Така, същинската ми история цъфва на токчета и с микрофон по средата на след- ващата страница, но за да стигнем до нея, имайте търпение за малко предисловие.

Приятели, вероятно не сте забелязали, но крачка встрани от централния вход на НДК една стабилна скулптура настъпва пършивия чим. Въоръженото със средно образование око ще разпознае антропо- морфна фигура. Казва се Love Me точно като кръглия червен надпис, монтиран на лицевата    страна. Това само аз го знам, разбира се, защото скулптурата е мое дело. Не се бъзикам. През лятото на 2004- та участвах в едно недоразумение, наре- чено Салон на изкуствата, и след това я зарязах намясто.

Студентствах на таван, къде ще ти прибера аз двеста кила из- печен шамот? Но преди пластиката да стане част от пейзажа, първо трябваше да я направя. Два месеца пътувах ежедневно до завод„Изида“ в Елин Пелин – най-енергетизираното място след Дупката в Царичина. Знаете, там е леговището на Big Brother, а наблизо, в Нови хан, е и приютът на отец Иван. В керамичния завод общувах с големи байовци, които за разлика от теб и мен бяха винаги в добро настроение, лочеха евтина бира, обстрел- ваха със солени шеги„мацки“ 50-и набор, а в еластичните като чорап почивки се деряха по третодивизионни мачове на запис. Заразително спонтанно, небрежно, все едно животът им не беше се изплъзнал отдавна по поточната линия.

След като Love Me излезе от тунелните пещи цяла-целеничка, бях толкова въодушевен, че пресуших бутилка„Магарешко мляко“ (тогава още в стъкло) директно на гарата. Този номер не го бях правил от казармата – все пак дипломната ми по керамика беше вече готова. Оценката на моя курсов, професор Енева, ми беше важна. Откакто скулптурата е в столицата обаче, аграрният подход на тийновете към art-a силно помрачи фасона на глинения монументал. То не бе стържене със скейт, с ролери, вело трикче- та на пишман паркуристи – все отгоре   . Когато минавах оттам, винаги хвърлях по едно сърдито око за оценка на щетите. Пре-  ди да започне филм от„Киномания“ например, зяпах влюбените задници, които кибичеха върху„раменете“   . Виждал съм журна- листка от kafene.bg да гласи върху„твърдата мебел“ актрисата Ани Михайлова за интервю. Една грееща от щастие девойка пък веднъж ми подаде сапунерка, докато с пича пазеха равновесие върху главата на скуптурата. Сладурчета. Наместих ги със знаци малко по-вдясно, а сега малко по-вляво за по-добра композиция, нали, и снимах, какво да снобея. Това е по-добре, отколкото да напръскат трибуквен атрибут със спрей, съгласни?

След като разбрахте какво милозливо същество съм, едва ли ще ви учудя, че през един доста студен уикенд реших да почис- тя собственоръчно творбата си. Не за друго, ами самочувстви- ето ми се нуждаеше от освежаване. В„Бояна“ бяхме приключили декорите на един филм и с останалите сто пиратски гърла чакахме следващата продукция на хоризонта. Имах достатъчно свободно време, за да ремонтирам с лъскане дипломната си в центъра на София.
Инвестирах в телени четки, течни препарати, абразиви, ръ- кавици и прочее китайски боклук. Взех буса на кръстника ми. Паркирах на„Шандор Петьофи“. Свалих десетлитровите туби с топла вода с онази презрителна усмивка, с която на 8 декември гратисчия чака качилия се в 280 контрольор да стигне до него. Дотук добре. На улицата предназначението на екипировката ми бе припознато единствено от колегите от ТИТАН, чиито глави бързо клюмнаха обратно. Секундният бъг форматира първона- чалната им програма и след мен метлите започнаха да търка- лят фасовете в обратната посока. Пред централния вход на НДК – мъртвило. Никой иззад кафявите стъкла не се готвеше да възпрепятства едноличния ми ленински съботник. В случай на нужда да аргументирам ентусиазма си, носех брой на„Капитал LIGHT“, в който навремето публикуваха снимка на скулптурата. Оставих тубите до нея и пернах с разтворени пръсти навялата снежна гугла. Обсипах я с литър веро, извадих металната четка и започнах пенливата акция. Уви, ефектът бе никакъв. Шамотът е материал порьозен (това не ви трябва да го разбирате) и мръсотията беше проникнала в дълбочина. Докато си мечтаех за песъкоструйка, с каквито подмладиха Съдебната палата, слабо, но настойчиво покашляне зад гърба вдигна сополивия ми нос. Не е истина – чипоноса, ококорена и надарена като водещата на „Отпечатъци“ брюнетка с логото на кабеларка върху микрофона. На десния ревер се мъдреше бадж –„Стажант Петя Бонева“.

–Здравейте, господине! – изчурулика тя.

Отговорих аналогично, като погледът ми търсеше опера- тора зад нея. Но като старо куче на чичката му дремеше за моя комфорт и зяпаше в дисплея на оборудването си, изнервен от извънделничния ангажимент.

– Ние сме от„На капучино“. Тук сме за Салона на виното в зала 7, който започва в понеделник – знаех, че няма да ми се размине само с това. – Какво правите тук, господине – не закъсня Бонева,

–  видяхме ви с колегата как дойдохте и започнахте да чистите тази, тази...

–  Тази хубава градска скулптура – спасих я без охота аз. Ду- мите ми я окуражиха да даде знак на чичката, който избута с език фаса от ъгъла на устата си и абсолютно професионално натисна Record. Същото копче преди това мигаше на Standby. Кръстникът ми твърдеше, че не бива да сме толкова набожни, че да не търсим дявола в детайла. Пороят от въпроси дойде със скоростта на светлината:

–  Мислите ли, че вашата инициатива ще върне достойнство- то на нашите паметници? Смятате ли, че и други граждани ще последват вашия пример? Не заслужаваме ли в крайна сметка да живеем в един по-хубав град, господине? – Фейсът      изглеждаше толкова окрилен, все едно осигурявах най-върховния момент в живота.

–  Вижте, Бонева – стартира окопитено лукавото ми Аз. – Как да ви кажа, не ги знам гражданите, аз съм на работно време, нали разбирате, временна заетост. – Като казах„работно време“, волфрамовата жичка в очите         започна да крее. А как щеше да

се хареса репортажът в офиса на кабеларката само. – Мен ме пратиха от общината – кметицата – посочих с пръст небето, сякаш Фандъкова обитаваше облаците.

–  Но защо точно ДНЕС, господине, защо точно в СЪБОТА, няма ли почивка за вас – не се отказваше бедното същество, без да забележи, че операторът се жегна от напомнянето за изгубения ден.

–  Как така защо, нима не знаете?

–  Какво да знам – чистосърдечно отрони Бонева. Лошо – бях напът да форматирам и нейната програма.

–  Ами днес започва подготовката за кандидатиране на София за Европейска столица на културата през 2065-а.

–  МОЛЯ?

–  Мислех, че вие, медиите, първи научавате новините. Дирек- тивата е да почистим всичко, що е изкуство, в публичното прос- транство, а то, огледайте се наоколо, се множи почти ежед- невно. Утре например по разпределение телената ми четка трябва да търка да ви кажа ли какво? Северозападния барелеф на Паметника на Съветската армия – моето момиче се двоумеше дали да се разплаче, или да забие маникюр в гръкляна ми. Знак да продължа сапунката в краката си, което и побързах да направя. Чичакът натисна Stop.

На другата сутрин потърсих„На капучино“ в нета. За Салона на виното в сайта на кабеларката се появи репортаж на друга стажантка. Сензационната„новина“ за кандидатирането на София за Европейска столица на културата през 2065-а не се появи нито в понеделник, нито после. В общината навярно бяха умрели от смях при обаждането  на продуцента на предаване- то. Запитване до мейла на предаването ми даде да разбера, че стажът на Петя Бонева е прекратен. Даже вече не живеела в София, екстра информация, за която не бях попитал. Съвестта ме задъвка. Несправедливо бях попречил на столичната кариера на едно готино момиче. Буца заседна в гърлото ми. И тогава, приятели, тогава ми хрумна Идеята. Трябваше само да направя елементарен рисърч в социалната мрежа и elmaz.com, за да науча каквото ми трябва.

Маркирахме в джипиеса Червен бряг, улица„Любен Каравелов“ 17 и потеглихме. Под ние имам предвид аз и кръстника ми, с чий- то бус след полунощ същата вечер без никакви проблеми„от- краднахме“ моята скулптура пред НДК. Към 4 сутринта свалихме товара на един разбит тротоар, след което с котешка ловкост се заех да отворя зелената порта на двуетажната къща. Про- зорците спяха. Портата беше толкова олющена, колкото и на снимките в Google Maps. Слава богу, незаключена. Вътре имаше паркиран бус, досущ като нашия. Някаква мастия ни залая, но прегърбени и маниакално целеустремени, ние оставихме Love  Me до една циментова чешма. Върху палета под нея с черен ак- рил дискретно бях написал„Заради 2065-а. Сори!“. В интерес на истината, дори и в мрака видях, че скулптурата ми не стоеше никак зле сред градината. На връщане от време на време в буса избухваше остатъчен хилеж, като че ли бяхме тийнове, пуснали пиратки в чужд балкон.

Бях оставил историята да уляга в паметта ми, когато сед- мица след авантюрата с Червен бряг се наложи да мина през НДК, за да взема баджа си за поредното издание на„Киномания“. Естествено, по навик пред централния вход хвърлих око вляво и насмалко да припадна. WTF? Моята скулптура не само че беше там, ами и сякаш никога не бе напускала пършивия чим. Буцата се върна в гърлото ми. Освен това нещо с нея не беше наред. Приб- лижих като сапьор към необезвредена мина. Върху керамиката се мъдреше рисунка на голям трибуквен атрибут, пръснат със син спрей, и надпис:„Заради 2014-а. Сори!“.

2010 Photo: © the artist