Quiet Riots

Quiet Riots /Тихи бунтове - oil on canvas. Size: 195 x 140 cm, 2017, Anton Terziev Courtesy of the artist
After photogprahy taken by me 19.9.2017

Participating in Shifting Layers, group exhibition at Sofia City Art Gallery. Dec 13. 2017 - Feb 04. 2018, curated by Vladiya Mihailova

Part of SUCCESS AND SUCCESSION solo show (curated by Svetoslav Todorov) at National Autumn Exhibitions (curated by Galina Lardeva), Balabanov house, Plovdiv, 01/30.09.2020

Photo: Vasil Tanev. Photo: © the artist.

Quiet Riots - detail. Photo: © the artist

"Може би ще бъде бунт след няколко години, когато момчето от картината навлезе в пубертета и започне да мисли критично. Сега е все още на вълната на неподправеното щастие да правиш каквото си искаш – като да палиш фойерверки там, където трябва да горят църковни свещи. Антон Терзиев прави портрет на сина си сред интериора на ортодоксална църква, за да съпостави „вярата” в нейното религиозно значение, на „вярата” разбирана като „убеждение” или като „знание”.
Не само ролерите намекват за неприемливо поведение, не е случайна пънкарската прическа, нито текста на фланелката. Рисувайки, Антон Терзиев мисли и за себе си на неговата възраст – през 1984 в България все още е недопустимо да вярваш и в Християнството и в Пънка. Но това също е и годината на книгата на Оруел.

Даниела Радева - куратор, изкуствовед

QR2, QR3, QR4 , QR5

Quiet Riots sketches

Installation view: Quiet Riots solo show at Contemporary Space, Varna, 08/31.05.2019. Photo: Bilyana Rubinova - cofounder of Contemporary Space Photo: © the artist

"Някъде по времето когато бях третокласник, един ден се прибирам от 55 СОУ Петко Каравелов в столичния квартал Дървеница с нарисувана с черен флумастер свастика на една от дланите си. Без спомен как се е озовало това нещо там, кой тъпак ми го беше турил и защо мирно съм се съгласил да го направи, нито пък дали въобще съм знаел значението на символа и исторически негативната му обремененост - силно се съмнявам в това. Имам парещ, почти четирийсегодишен спомен обаче, че още с влизането си в панелната боксониера на третия етаж на блок 42 А шибаният пречупен кръст приковава вниманието на баща ми - художник, уважаван илюстратор на художествена литература в издателство Просвета, и на доста средношколски учебници впрочем. Майка ми категорично липсва в картинката, може да е била оттатъка, може да е била навън, може да е гледала от метър дистанция - все тая. Баща ми започва да тресе злополучната скапана ръка, която ме злепоставя толкова лошо и която аз веднагически и сочно намразвам - от дъното на душата си искам този нещастен крайник по някакъв начин да се откъсне завинаги от мен, да ме напусне окончателно и оттук и нататъка вече да нямам нищо общо повече с него. Някъде над твърдо забитите ми надолу в ням ужас очи баща ми крещи с пълно гърло. Секунди по-късно помня собственото си, съвсем рационално учудване от предателската инерция, с която трийсетте ми кила живо тегло с готовност се мята като вестник нагоре-надолу, нагоре-надолу, вляво и вдясно. Може да са били и само два, де, шамарите, не знам. Знам само, че бях много и заслужено виновен, с какво и защо - не.

За целите на картината в моята "роля" модел е синът ми Боян, тогава на 7 години. Училището зад него е 68 СОУ "Академик Никола Обрешков" София, кв. Дружба 2, в което той учи. В него съм учил и аз, 7 клас, година преди да кандидатствам в Художествената гимназия "Илия Петров".
Училищната фасада circa 11.09.2022: неоацистки графити, които очевидно никого не притесняват. В двора му намерих и тази прилежно изрязана, все едно в час по трудово обучение, хартиена свастика...

В Quiet Riots серията нещата се движат на няколко пласта, с различна скорост и посока. Самото заглавие съдържа парадокс. Идеята възникна в желание да хвърля мост към баща ми, в края на живота му. Да ремонтирам неосъществената ни връзка, като се поставя в неговите обувки. Своеобразната археология на детството в търсене на изгубеното време се вгради във фона. А на преден план са формите на съпротива, които като светлата част от биографията на всеки човек живо ме интересуват. Кога те стават осъзнати, по какви пътища тръгват, подканват. Затова поставям сина си в отворени ситуации на поколенчески и културен дисонанс. Възли, каквито самият аз за себе си искам да развържа и преконфигурирам." A.T

In this series things move on several layers, with different speed and direction. The title itself contains a paradox. The idea came from my wish to throw a bridge over to my father, at the end of his life. To repair our failed connection by putting myself in his shoes. A peculiar archeology of childhood in search of lost time became integrated into the background. And on the foreground are the forms of resistance, which are of great interest to me for being the light part of every person’s biography. When do they become conscious, what paths they follow, how do they entice us. That’s why I put my son in open situations of generational and cultural dissonance. These are knots, which I’d like to untie and reconfigure myself.