The Life That You Prepared Me For Won’t Be The One You’ll Be Living In

Quiet Riots 7: The Life That You Prepared Me For Won’t Be The One You’ll Be Living In / Животът, за който ме подготвяше, няма да е този, който ти ще живееш
Schmincke oils on canvas, 100 x 70 cm, Anton Terziev, 2024

Part of Quiet Riots series оf drawings and paintings (2019-)

Title credit: Svetoslav Todorov - writer, editor, correspondent
Collaborating since 2019

Photo: Elena Spasova
Courtesy the author

QR1, QR2, QR3, QR4, QR5

Quiet Riots sketches

‘Quiet Riots’ series reduces the distance between the portrait and the self-portrait, the present and the past.

Throughout this series, author’s son is painted in different situations, mostly moments from his formative years. But nothing here is presented literally. “Quiet Riots” series also reflects upon his own childhood experiences. His works traces the changing attitude towards the themes of freedom, carelessness, responsibility, guilt.

The timelessness is the common thread between the works in this series. Maybe to show that childhood is not actually that different between the generations? After all, back then the adult life always appears as something big, distant and scary, but nonetheless beatable, at least in the realm of fantasy. Just a shot with the wood catapult and there you go, the beast is dead.

The story of the series continues in our imagination. The next frames are our own interpretation of the questions raised by the author. The key to understanding the works is buried in our own unsolved childhood issues. If you can’t find it, you’re suppressing something.

Svetoslav Todorov 01.05.2019

Живописта като левитация над чувството

orate pro picora/ моли се за художника*

Картината не е окончателно решение

Не знам предварително как ще изглежда дадена моя картина, когато съм в началото ѝ. Завършеният образ не е в главата, повече е в ръката ми. Търся го по време на работата с четката. Обикновено това е дълъг процес. Движенията обхождат, преследват или по скоро гравитират около идеята ми за образа. Образът също не „стои“ фиксиран. Линиите на тези движения са къси, нервни, упорито насечени. Груби в криволиците, които се припокриват, разминават, напластяват, прокарват линия и изграждат или фрагментират формата – едновременно цветово и структурно.

Не изобразявам в живописта, защото това би отнело от качеството на диалога с нея. Искам само да добавям, затова по-точно би било да кажа, че скулптирам, с целия инструментариум и речник на живописец, които палитрата ми има. Живописта е пъзел, лабиринт без изход. Никоя картина няма окончателно решение, степента на завършеност се простира в очертанията на кръга, който авторът сам си поставя (и в един момент доброволно изоставя).

Изгубен във визуалния възел

Цветът подсказва структурата си, количествено боята обслужва нуждите ми за цвета. Той трябва да вибрира, да бъде „отключен“ за развитие. Какво означава развитие? Така разбирам кореспонденцията му със съседното петно и корелацията му с всичко останало, в рамките на произведението. Ефектът от това е специфична тревожност, нерв и състояние на драма, доколкото гореизброеното е част от визуален конфликт и смислов възел.

Да, цветът идва с формата си (тялото си), а оттам следва и неговият обем и конкретно присъствие и местоположение. Цветът е форма: веднъж оптично по дефиниция и втори път, при мен, обем тактилно осезаем и физически присъствен (овеществен) като маса. Мога да кажа, че живописните ми композиции са изградени от обеми в различни съотношения.

Работата по една картина продължава толкова дълго, колкото идеята за нея не отслабва хватката си. Идеята подлежи на дисциплиниране при реализацията. Контролът над безкрайните възможности (за цвета) осъществявам с бързи решения, диктувани от тренирана интуиция. Тръгвам съзнателно по пътеки, които ще изоставя. Полагам цветове, които са „задънена улица“. Своеобразни атаки, набези в полето на новото. Пробвам територията, която ще си поставя за цел да завзема в серия кратки, но повтарящи се сеанси. Една напълно завършена и съвършена делюзия, която ме въвежда в (успешен) работен режим.

Рисуването на една картина е прекалено дълго пътуване. Пътуване, което, метафорично казано, захапва опашката си. То ми причинява умора, но носи и почивката на временно облекчителен делириум. Трансът от милионите повторения на четката върху един и същ „рефрен“.

Аз, антиимпресионистът

Картинното поле е свидетелство за пътя и времето „разлято“ по пътя. Живописваното е архивен документ за формата, която това време заема „разливайки се“ върху пътя.

Проблемите по реализацията на една картина не са от техническо естество. Те са свързани единствено и само с издръжливостта на търпението, което съм готов да й отдам. Търпението сравнявам със служба, служене на идеята. Докъде съм готов да стигна в търпението си? Доколко ще усъвършенствам способността си за служене? Във всяка следваща своя живопис, всяка малка победа, полюсите се припокриват.

Това, пред което застава зрителят на живописта ми, е играта ми с времето. Tази игра е в отливката, ландшафтът, който може да заблуди, или може да разкрие заблуди. Във всеки случай е пробойна в координатната система на разума.

Моята живопис е на антиимпресионист. Тя маркира по подчертано експресивен начин определени състояния на обсесивна принадлежност. Страстта е прехвърлена в движенията на четката ми (движенията - не върха ѝ), страстта не владее ума ми. Представата ми за картината е в неяснота. Ясно усещам (и се подчинявам) единствено волята. Или нагона си за картината. А пътят между воля и нагон, и материализация върху платното, е къс, колкото са дълги пръстите, с които държа четката. Окото и мозъкът следят, регистрират и обработват това, което ръката създава, бих казал в голяма степен автономно, но не и автоматично. Настроения, вдъхновения и темперамент нямат общо с генезиса. Завършеният продукт е нещо хладно и рационално замислено, извършено с рационализирана страст и експлозивна методичност.

Истината на образа е нещото, което ме вълнува най-много. Това е единствената, хм, користна награда, към която се стремя съвсем егоистично и преднамерено. Истината, с всичките възможни субективни фасети на понятието изисква време, за да бъде дефинирана, уловена и разбрана, дори и да си добросъвестен, какъвто аз смятам че съм, докато рисувам. Не може да си в общуване, в диалог с истината по впечатления, по импулс, по спомени или по старо знание за нея. Не става. Във всеки един случай когато я потърсиш, Истината е многолика, измъква се ловко, ако проявиш малодушие да отстъпиш (разбирай, да рисуваш по инерция, по рутина и навик). Има една приказка на писателя ДБС Пиер – когато видиш заек, заекът вижда теб. Така е и с истината – бяга. Бяга бързо. Затова наблюдавай я през мерника спокойно и не нарушавай периметъра ѝ на свобода.

Истината изисква смирение и подчинение от автора, надявам се, и от зрителя. Времето, в което я търся истината, наричам честност. За да вляза в диалог с творбата си, аз трябва да съм честен към темата си, към образа си, към идеята и концепцията си. Не бих могъл да претендирам за честност, ако не съм готов да инвестирам, да ѝ отдам, своето време. С какво друго разполагам за размяна?

Талантът не може да компенсира или замени смирението. Защо? Смирението не е лишена от воля пасивност, а съзнателно и внимателно фокусиране. Ако мамиш в изкуството, правдата може да се забави и с четвърт век (по Бродски), но в крайна сметка разкритията ще те покосят като бумеранг.

Колкото по-големи парчета от живота си давам – толкова по-голям е залогът ми. И, съответно, образно казано, шансът за находка, пробив. Пробив в изкуството имаме там, в това произведение, в което има лице, портрет, моментна кардиограма на Истината. Такава, каквато я изнамирам и аз, нейният хазартен самонадеян преследвач, леко въоръжен с четки малки номера и маслени бои Schmincke, серия Academia.

Истината като опасен магнит

Какво е истината за образа? Във всеки случай не самият образ – няма нищо по-нереалистично и измамно от реализма, от хиперреализма и от моментната фотография, от документализма и от автобиографичното. Триковете на илюзиониста. Ако искаш да скриеш нещо, осветли го. Има изобилие от лесни капани за парче автентичност, живец, които съвременните технологии предоставят на разположение на арт-аматьора или на професионалиста. Безкритичната им употреба не произвежда нещо, което да стига по-далеч от повърхността, от контурите на плоскостта.

Либералните постановки на артиста, от сорта на „Аз така мисля“, „Това е моята гледна точка“ , „Така изразявам себе си“ може да са внушени, подсказани и насърчени от механизмите на арт пазара, но без дозата положен „черен“ неблагодарен труд (в изолация от колектива или средата), в дискомфорта на безкрайни съмнения (истината, повтарям, бяга), водят до пренасищане с боклук. До тежко визуално замърсяване. Не само на ниво продукт, но и до замърсяване на представите и критериите за него, и по-сериозно, до подмяна на нуждите от него.

Истината за образа локализирам в основанията му да съществува. В отговорите на въпроса „защо“. Състоянията на образа, неговото лице, са следствие на процеси - фини, неуловими, тихи, подмолни, но все пак видими и при добро желание, проследими. Когато художникът „влиза“ в темата/картината, обекта си с необходимото търпение и нагласа за умозрителен, лишен от всякаква ефектна и „романтично-секси“ атмосфера труд, следите, нишките към Истината сигнализират за съществуването си сами. Защото Истината (подобно на лъжата) иска да бъде разкрита, но няма да го направи безплатно нито за теб, нито за който и да било друг.

Истината има много лица, имена и образи, но не е фикция, не е имагинерност, нито претенциозна приумица, а реалност от плът и кръв. Реалност отвъд реалността. Именно истината държи вниманието на окото, върху едно или друго произведение. Без значение дали, какво и кога го разбира публиката – става въпрос за внимание на тактилно, клетъчно, ако щеш ниво. Веднъж сложена на показ от автора, Истината е магнит. Без значение дали ще предизвиква харесване, отблъсква и полярни реакции, този магнит ще работи завинаги. Перпетум мобиле. Но не и за всеки. Истината е магнит само за хората, които имат и носят парченце от нея, или пък пазят място у себе си за нея. Да, тя е опасно нещо, може, и най-вероятно ще те убие, или поне веднъж допусната ще съкрати значително живота такъв какъвто си го живял и познавал досега, затова и употребата й изисква зрялост и персонална отговорност.

Истината крие риск от развиване на зависимост. Тя не е красива, митът за красотата е грешно разбран, затова пък охотно репродуциран и купуван. Разбираемо, кой няма нужда от приспивателно за тревогата си? Истината за красотата не е красива. Тя е нещо повече, нещо друго, ако може да перефразираме художника Васил Симитчиев.

Красотата може да вдъхновява, да въздига и да окуражава духа. В най-добрите си образци тя фундаментално прави точно това. Може би е длъжна да го прави по презумпция. Но след въздигането, вдъхновяването и окуражаването, освен ако не си само консуматор-„турист“, ти ще трябва да кажеш, освен “А”, и „Б“. Най-малкото съзнанието ти ще те изправи пред ситуация да кажеш „Б“. Това е предизвикателството да отговориш подобаващо, да влезеш в релация с наследството на целия този културен багаж, който за удобство наричаме красота. А тази комуникация е болка, мъка и жива трагедия, поради мимолетното естество на битието и неумолимата тленност на материята, твоите лични битие и телесност.

Въздигането, вдъхновяването и окуражаването разбирам като мощни стимуланти, като основи на ракетна площадка. Изстрелят ли те нависоко, излетиш ли веднъж на крилете им ще се озовеш на място, на което най-вероятно ще си сам самичък. Или ако имаш късмет ще попаднеш в елитарната, но самотна компания на само неколцина други особняци, обречени заедно да кръжите в орбитата около човешката мизерия, глупост и жестокост. Отдолу, разбира се, ще ви се възхищават и наблюдават на безопасна дистанция.

Времето е автономен и дори може би главен герой в живописта ми. Неговото акумулиране и ритъм конституират специфичното и очевидни за мен наслагване, „грапавина“; „миньорски“ разработена експресивност.

Отделеното внимание на детайлите в картините ми е начина , по който ги въвеждам в наратива, без самата композиция да е от особено значение. Фигуративността е само предпоставка, частично питомно поле за изява и експерименти, за проби, но не и за грешки. Невъзможно е да сгрешиш в опитите си в изкуството да достигнеш някакво ниво, да хвърлиш летвата по-далеч (от „носа“ на чувствата си). Ще губиш обезателно, ще губиш по много, но няма как да се провалиш, напротив – знаейки какво ще загубиш, вече побеждаваш.

Успех и успешност

Това са евтино-лесни определения, релевантни само за репертоара на редовия позитивно усмихнат мошеник.
Не мисля за теоретични неща, когато работя. Когато рисувам, съм абсолютно сам. Боря се паралелно за куп други неща – намиране на пари, предимно. Рисуването е съпроводено с технически проблеми, на които трябва да се намери практично решение. Нямам време да мисля за публиката, докато работя; за възприемането на творбата ми, камо ли пък за значението и основанието ѝ да съществува.

А красотата е момент на единение. На прозрение, на афект и еуфория от директната връзка с по-голямото от теб нещо. Вменява ти, дарява те със съдържание. Култивира искрено желание за още от тази красота, за още малко време на пребиваване в зоната, във временно защитеното пространство на Истината.

Истината е като утробата, към която веднъж появили се с болка на белия свят, съзнателно или несъзнателно, във всеки случай отчаяно, се стремим да се върнем.
Литературата и философията разсъждават усърдно за моста между истина, добро и красота. Ако оприличим тези топоси на трите основни цвята (RGB), ще разпознаем наред с Истината, Красотата, и Образа. Количеството разсъждения имат неприятното оптично свойство да отдалечават и размиват контурите на този Образ. Той изглежда едновременно примамлив и недостижим като мираж. Вероятно трите понятия се припокриват или мимикрират взаимозаменяеми, според индивидуалния хоризонт и местоположение на гледната точка.

Изкуството на самоконтрола

В момента, в който си подвластен на откривателския си порив и искаш да съобщиш Истината, да свидетелстваш месиански за нея, започва трагедията. Това (добронамерено) поведение, независимо от мащабите, в които оперираш, е близко или идентично с радикален фундаментализъм.

Красотата радикализира и активизира чувствителността ни по неподозирани начини и в непредсказуеми посоки. Сляпата вяра в нея може да я превърне в смъртоносен култ и тегоба за всеки извън кръга на посветени. Може да подбуди и захрани имперски амбиции, може да се изроди във протофашизъм, да отключи алчност, войни. Амбицията инструментализира неща, към които дори не бива да се пристъпва, камо ли шумно, а в човешкия характер е да бъде дейно амбициозен, да подчинява, да регулира, да упражнява; да присвоява и владее територии; да се самооповестява и сдружава в алианси по интереси.

Няма нищо по-дразнещо, неприятно и опасно от самонабедилият се войнстващ проповедник, който с настървение развява знамето на истината и търси съюзници за новооткрития фронт. Без значение дали е в изкуството или политиката, назидателният императив отблъсква и е гаранция за предстоящи катаклизми и щети. Затова над нагона (за налагане) на истина, дали ще е мярка, вкус – както искаш го наречи, трябва да се упражнява самоконтрол.

Има осъзнати противоречия. Всичко интересно, ценно и заслужаващо усилията, изглежда се намира отвъд мярката, вкуса и самоконтрола, отвъд границата. Затова нека компромисно приемем , че тя – границата на допустимото, варира, или се договаря негласно. Границата е някъде между дързостта на безумеца и рестриктивните ограничения в разсъдъка на мнозинството.

Чувството, на което цветът в живописта е еквивалент, е пръска от трудна за овладяване психотична аморфна маса. Не, никаква пръска, чувството е по-близо до мускул. Мускул, чийто обем и качество зависи директно от грижата за него, от храната и натоварването, с които го третираш, от продължителността на сесиите, с които го тренираш. Мускулите обладават сила, а силата съществува през действието. Силовите действия се измерват и оценяват през тяхната демонстрация и посока на употреба. Войнственият характер на изкуството е онтологично заложен. Онтологично предопределен е и неговият патос. Патосът може да убие една картина, но и да я обезсмърти (още да я превърне в инструмент или причина за убиване). Свързано е изцяло с частните подбуди в навигацията на патоса и с духа на времето.

Да се работи в ателието, ако игнорираш, омаловажаваш или не полагаш усилие да разбереш практичната функция на потока от чувства, е крайно безсмислено занятие. Резултатът ще е инертен сурогат, в най-добрия случай професионален пълнеж или комерсиален боклук. Иска се някаква доза кураж или мазохизъм за съзнателна конфронтация с чувства от който и да е порядък. За да се случи разбирането им, трябва да оставиш тази мътилка да шурти пълноводно, да наводни и помете бодро бариерите ти за сигурност и безопасност, да се оставиш да те поудави, докато не заплуваш по инстинкт. Върху лененото платно, подобно на асфалтовите на Формула 1, няма място тепърва за мислене и завоите се вземат със скорост.

Концентрат от компресирани чувства

Живописта е обратното на мимолетно ухание. От нея не очаквам нищо по-малко от това да извиква (активира) перманентна наслада.

Добрият живописец е като („бял“) хакер, който знае и помни паролата на пощата ти, за да ти припомни, когато сам я забравиш. Когато някой застане пред моя картина искам тя да рестартира цялата му емоционална наличност, не ме интересува интелектуалния му багаж. Важното е да саботира невъзмутимостта му.

Тялото на светлината е като на неизтощим боксов противник, който се съпротивлява и ме надиграва с лекотата на вродено превъзходство. Но независимо от загубите, които съм щастлив да търпя, Светлината (ще) продължава да бъде моя предпочитан спаринг партньор.

Привлечен от тайната, желая да реабилитирам спотаеното възмездие в тъмните ( до най-мрачни) регистри на цвета. Позволявам им да доминират възможностите за игриво „забавление“ и веселост в тона. Една бароково наситена гама може най-добре да преработи или да премери сили с насилието на тъмнината. Това е възможно защото бароковите емоция и страст сами по себе си са поле на мистерия и опасност.

Добрата и лошата живопис

Добрата живопис за мен се определя от качествения запис на обема време кодирано в нея. Ако записът на време е на направен на високо ниво, актуалността на творбата ще е неподвластна на ерозия.

Респективно „лоша“ е тази, която само заблуждава, че е живопис. Тази, която не стига по далеч от двете си физически измерения. И колкото по-умела е мимикрията ѝ, колкото по-убедително на пръв поглед имитира, толкова повече тя взима и се храни с времето ти. Паразитира, без да връща нищо в замяна. Като да си купиш билет за екзотична дестинация, която отвъд лъскавата туристическа брошура реално не съществува.

Картината е авантюра и то често съмнителна. С непредвидими последици, роман от начала. А началата не се появяват на белия свят с невинни намерения, всяко от тях е неконтролируем вик. Зародиш, който съдържа в себе си цялата творба.

*Plautilla Nelli (1524–1588) – самоука монахиня-художник; първата известна жена ренесансов художник от Флоренция

Текст: Антон Терзиев
Редакция: Светослав Тодоров
06.05.2024